Танцът на калушарите е изкусен, виртуозен, подчинен на особена драматургия и хореография, особено по време на ритуалното лекуване. За да се осъществи този танц задължително присъства посветен музикант, изпълняващ специалните мелодии на калушарските танци. В „Народна вяра и религиозни народни обичаи” се замества румънската дума калушари (от kа1 — кон) с русалци стремейки се да изгради уникален български образ на наблюдаваното явление. Калушарската дружина е малка временна общност, състояща се от нечетен брой мъже, най-често седем и оглавявани от така наречения ватафин – фигура, изискваща пълното подчинение на останалите. Включването в дружината става посредством няколко нива на инициация. На първо място желаещият трябва да бъде преценен от ватафина, който взема под внимание неговите душевни и физически качества. Кандидатът трябва да се ползва с добро име сред съселяните си, да няма склонност към престъпване на моралните норми; освен физически здрав, той трябва да бъде „здрав” по отношение нормите на колективния живот. Тази „чистота” на кандидата е задължителна, защото в своето битие на лечител ще влезе в контакт с опасни сили и всяка слабост би била пагубна за него и за другите. След като е одобрен от строгата преценка на ватафина, кандидатът приема изпитанието на неколкодневен очистителен пост, след което в присъствието на стари калушари е „осветен” с вода и специално заклинание изричано от ватафина. От този момент той придобива статута на оглашен и следва истинското посвещение в тайните на калушарските обредни практики. Един от по-старите калушари встъпва в ролята на наставник. След като усвои всичко кандидатът полага клетва, с която се обрича да изпълнява своите калушарски задължения. От този момент става част от калушарската дружина и приема всички предмети, определящи го като калушар. Знамето, тоягите, шпорите са войнски атрибути, които подчертават тази страна на калушарския колектив.
Подобни програми
