Северняшката фолклорна област се разделя на две големи части – Северозападна от р. Тимок до р. Искър и Средна Северна – от р. Искър до р. Янтра.
От народните инструменти широко разпространени в Северозападна България е дудукът, окарината. В селищата около река Дунав се среща кавал. Той е любим инструмент на овчарите. Използва се най-често солово или съчетан с други инструменти при бавни и бързи хороводни мелодии. Гайдата се среща в отделни райони на Северна България. В балканските райони на Средна Северна България – Габровско, Севлиевско, Великотърновско се среща гъдулката. В Северна България е разпространен и тъпанът.
В цяла Северна България – В Дунавската равнина и по северните склонове на Стара планина е разпространена двупрестилчената женска носия. Основен състав на носията е риза /кошуля/, предна и задна престилка, пояс /колан/. Ризата е и долна и горна дреха. Ризата е дълга до глезените. В Северозападна България ризата е с набори и раменни ставки, а в планинските райони – туникообразна. Задната престилка /бръчник, пищемал и др./ е едноплата или двуплата и се орнаментира при тъкането. Предната престилка /фута, хута/ също биват едноплати и двуплати. Носят се и кожухчета с богата украса. Момите носят венец за празник и на хорото, а в деня на сватбата слагат забрадка. Обуването е с чорапи и цървули. Калцуни и калци за зимата. Носят се от деня на сватбата. В някои райони се срещат и обувки.
В Северозападна България беневреците от мъжката белодрешна носия са без украса, но ризата е богато украсена. Отгоре се облича джамадан с ръкави или елек без ръкави. Поясът се съчетава с украсата на горната дреха. Характерно е носенето на ризата над беневрека, когато е дълга до коленете или глезените. Обуването е с чорапи и кожени цървули с лодковидна форма с тъп или остър връх. На главата се слага черен калпак. След Възраждането се появява и типичната чернодрешна носия – с тъмен цвят на потурите, украсени с гайтани и дълъг до 4м. червен пояс.
Северняшките народни танци внасят голямо разнообразие в нашето народни творчество и танцово наследство със своите красота, оригиналност и самобитност. Развитието им се обуславя от редица фактори, за да достигне във вида, в който ги познаваме днес. Те са свързани с културата на траките, славяните и някои други племена. Северняшките танци се очертават предимно като смесени, играещите се държат за ръце, които размахват широко. Има и танци с хват за пояс и такива, при които играещите не се залавят.
Типични са лесите, при които танцуващите се залавят в къса танцова редица, в хват предна или задна плетеница за ръце, както и в хват за пояс. Северняците играят много леко със самочувствие и хумор.
Танците от Северна България като цяло носят стилните белези на българските народни танци. Движенията са съсредоточени главно в краката и са пружиниращи. Участие в танца заемат и главата и тялото. В някои танци ръцете взимат дейно участие, като се получават оригинални координаци с движенията на краката.
Типичен стилен белег на северняшките танци е голямата свобода и лекота при тяхното изпълнение.
За Северозападна България са типични ситностъпковите народни танци в размер 2/4. Типично за изпълнителския стил на танците е натришането /в Крайдунавието/ – ситно ритмично пружиниране с крака и рамене при всички хватове. От раменете се предава на целите ръце и снага. Натришането придава специфична разиграност на местните танци. Играта при северозападните игри е лека, вихрена, радостна, весела. Голямо разпространение има и ръченицата – на леса, на прът, от жени, мъже или смесено. Хватовете са за пояс, задна плетеница и по-малко за длани, ръце със свити лакти. Навсякъде ръченицата е играе и по саме с характерната за северняците лекота. Разпространени са Дайчовите хора – 9/16 с четвърти дъъг дял, Грънчарските – 9/16 с втори дълъг дял, Ганкините хора – 1/16 с трети дълъг дял. Срещат се главно смесени хора и мъжки леси.
В някои райони на Западна Стара планина, във Видинско и около Монтана се играят торлашки хора и игри.
Танците на Средна Сверна България можем да разгледаме като танци от Предбалкана и от Балкана. Те имат съответните прилики и отлики.
Танци от Дунавската равнина – Наричаме ги още Мизийски, а населението – полянци. Тук народните танци се изпълняват волно и широко, ръцете се разлюляват свободно и севернякът сякаш лети. Движенията са по-широки, по-прости, по-леки
Танци от Предбалкана и Балкана – В Предбалкана – Дряновско, Севлиевско и някои Ловешки и Великотърновски селища танците са буйни, скокливи с широки и волни движения. В Балканските селища – Габровско, Тревненско, Троянско, Тетевенско народните танци се изпълняват по-намясто, с по-разнообразни и сложни движения.
Широко разпространение имат пайдушките хора в размер 5/16 – Лявата, Айлашката, Пайдушко. При движенията на тези танци липсва широтата и волността на танците на северняка от Дунавската равнина.