Добруджа има важна икономическа, политическа и културна роля в историята на Балканския полуостров и Югоизточна Европа още от най-дълбока древност. Тази територия се характеризира с изключителна плодородност на земята, идваща от специфичната природо-географска среда – между долното течение на Дунав, неговата делта и Черноморското крайбрежие. Условно някои етнографи и фолклористи приемат, че Добруджа се намира на север и североизток от линията Русе, Разград, Шумен, Провадия и Варна.
Коренните жители на Добруджа, които никога не са напускали земята си, са останали в крайдунваските селища в Силистренско и Тутраканско и се наричат гребенци, елийци, хърцои. Основен поминък на коренните жители и на преселниците са животновъдството и земеделието. Отглежда се пшеница и други култури, от които идва названието на Добруджа – „житница” на България.
В Добруджа, както и в останалите фолклорни области, също има отделни етнографски групи, които пазят музиката, песните и инструменталните мелодии на своите предци. Тези групи взаимно си влияят като обогатяват добруджанския народностен стил. И тук жените пеят повече от мъжете, които пък от своя страна боравят с музикалните инструменти.
В Добруджа се открива тракийски репертоар, което доказва потомството на тракийското население по тези земи.
Типична за този район е бавната добруджанска песен – безмензурна и богато орнаментирана. Кавалът намира своето приложение в мелодиите на песните.
Добруджанците предпочитат битовите новели, които описват живота в неговото многообразие. Народните песни като цяло са едногласни.
Инструменталната музика заема значително място. И тук инструментите са заменили песента. Най-разпространени са кавалът, гайдата и гъдулката. Кавалът се среща повече в източните райони на областта. Гъдулката е популярна в крайдунавските селища, а гайдата е разпространена в източните райони – край Черно море.
Народните обичаи в Добруджа се отличават с богатство и многообразие на формите и специфичен начин на изява. Народът тук изпълнява редица обичаи, свързани със земеделско-пастирския поминък. Те са породени от вярата, че с тяхното изпълнение ще се увеличи плодородието и ще бъдат предпазени от природните стихии.
Носиите в Добруджа са предимно женска сукманена и мъжка чернодрешна. Появяват се тук през първата половина на XIX век, във връзка с масово преселване на населени от Тракия и Източна Стара планина по време на руско-турските войни. Тези носии се налагат над местните двупрестилчена и белодрешна носия. Забражданията е Добруджа са различни. Присъщи за забражданията са плътното обвиване на главата и покриването на шията и раменте, дори на части от гърба. Принадлежностите за обуване са черно, силно набрани калци, зада изглежда кракът дебел – според местните естетически норми. Използват се и калцуни и терлици. Обуват се меки кожени обувки – месьове и чехли.
Мъжкият старинен летен костюм е съставен от туникообразна риза и памучни бели гащи с много широки крачоли, стигащи до глезените. Зимният костюм е допълван с гащи от вълнен бял цвят и горни дрехи от бял вълнен плат, слабо клинати, къси до под кръста с очертани трапецовидни полета по предниците. В края на XVIII и началото на XIX век чернодрешната носия постепенно измества този костюм.
Добруджанските народни танци са заемали важно място в обществения и домашния живот на народа. Добруджанският изпълнителски стил се характеризира с подчертано освобождаване на тялото, раздвижени рамене, освободени ръце и склонност към пластичен и изразителен жест.
Движенията на добруджанеца са съсредоточени предимно в краката. Той танцува приклекнал или приседнал, с корпус често наклонен напред или назад. Акцентите в движенията са насочени главно надолу, към земята – това разкрива връзката на добруджанеца със земята. В по-малка степен акцентите са насочени нагоре, след което веднага следват движения насочени надолу.
Голямо участие в танца из Добруджа взимат ръцете със специфична пластична линия, ясно изразена и в мъжките и в женските танци със прилики и отлики. Движенията при мъжете са с голяма амплитуда и наситени с много сила, особено раздвижени в Ръченика и в хвата за длани със свити лакти, ритмично разлюляни напред и назад в Ръка, дори в предната плетеница на хвата при Сборенката. Движенията на ръцете при жените са много меки, плавни, с гъвкави китки и освободени от напрежение лакти. Ръцете показват движенията на житните класове разлюляни от вятъра.
Типични за добруджанския стил е играта на тялото и раменете както при жените, така и при мъжете. При жените има много грациозност и сдържаност /Данец, Ръка/, а при мъжете има подчертана вътрешна сила,освободени и разкърешни рамене /Ръченик, Опас, Сборенка/.
Отличителни белези на добруджанските танци са умереното темпо на изпълнение, отворените колена при играта, кляканията при мъжете с отворени или събрани колена, плавно полюляване на тялото, типично и за мъжете и за жените. Пружинирането е друг съществен белег на добруджанския танц. Осъществява се при стъпване от пръсти към цяло ходило. То е меко, плавно, с по-голяма амплитуда на приклякане и изправяне. При добруджанката пружинката е по-плавна, а при добруджанеца плавната пружинка се сменя с по-рязка и по-кратка. Танцуващите в този край изпълняват движенията с много образност и релеф.
Външната форма на добруджанските хора е запазена и до днес. Те са сключени, водени (скъсани), хора на леса. В игрите по саме и по двой се среща и разкъсаната форма на танца.
Женските хора много често се играят на песен, която сами пеят, най-често в размер 2/4. /Данец/. Често жените играят и по-сложни хора, като Сборенка, Опас, които започват заедно с мъжете, а след тяхното откъсване от общото хоро играят по-леки движения или наблюдават мъжката игра. При лазаруването девойките със ситни стъпки изпълняват традиционния Буенец.
Мъжките хора са водени /скъсани/ и най-често на леса, като се срещат съчетани и двете форми /Сборенка/. Добруджанският ръченик е любим мъжки танц в Добруджа. При него участниците играят едни и същи движения без да се залавят помежду си. Ръцете тук вземат дейно участие в играта, главата и тялото също се движат доста емоционално. Създава се координация между движенията на тялото, ръцете и краката. Ръченикът имитира ежедневието на добруджанеца, затова в него са вплетени моменти от трудовия живот – носене на чувал, връзване на сноп, набиване на шина, колене на прасето, навиване на навои и др.
Характерът на добруджанския танц се отличава от шопския, близък е до тракийския. Емоционалното състояние на танцьора тук е тясно свързано с изпълнявания танц – хоро или игра. Провикванията на добруджанеца са специфични – за жените лю-лю-лю-лю-юю и ай-ди-ди-ди, тъй-тъй и др. за мъжете. Всичко това разкрива, че характерът на танца е тясно свързан с неговите стилови белези и всички движения са израз на богато душевно състояние.
В Добруджа условно може да отделим следните подрайони – Силистренско, Тутраканско, Добричко, Шуменско, Провадийско, Тервелско и Варненско.